11 декември 2013 г.

Спор


Двата клона на едно дърво спорили ожесточено.
Левия казал:

-          Трябва да знаеш, аз спечелих първо място в  конкурса по красота и съм най-красивият клон измежду клоните и дърветата на земята и се изпъчил гордо.

Десният пренебрежително отговорил:

-          Това е нищо, аз спечелих същия този конкурс, но моето първо място е по-високо от твоето, защото аз съм най-красивият клон само, че на вселената!

                                             ***




/Единия дърпал на ляво, другия на дясно и счупили короната..../ 

8 декември 2013 г.

Слона и Мравката

На пътя се срещнали Слона и Мравката.
- Здравей, Слоне! –  навдигнала се мравката и поздравила.
- Я не ми се подигравай! – отвърнал сърдито слона.
    Вдигнал крак и я настъпил.

***
Срещнали се Мравката и Слона:
- Здравей, Мравке! – навел се слона и я поздравил.
- О, сега ще видиш ти! Колкото съм дребна толкова съм и вредна! – Ощипала го по хобота.


***
На горската пътека се срещнали Слона и Мравката:
 Зравей, Слоне! – вежливо го поздравила мравката.
 - Зравей, Мравке! – усмихнат отвърнал и слона.
Разминали се и всеки продължил по пътя си.


17 ноември 2013 г.

2. Как на агънцето му пораснаха крила.


Спомням си веднъж когато бях малка, гостувах на баба и дядо през ваканцията на село. Много обичах да ходя там, защото не ми се караха и повтаряха непрекъснато: „Не прави това!“ „Не така!“ „Не ходи там, ела тук!“, „Не викай!“,“Стой мирно!“ „Не се върти ще паднеш, ще се  изцапаш!“ От къде да знаят големите, сигурно са забравили, че когато децата играят се цапат, радват се и викат...
Там се разхождах, играех където си искам на свобода, без да ми се казва как се прави това или онова, кое е правилно и кое не. Опознавах света и себе си чрез личен опит и контакт с него. Какво като паднеш и се изцапаш, нали ще станеш? Как иначе ще знаеш, че имаш крака, а не патерици които те подпират? А понякога може да не разбереш това цял живот...
Люлеех се на люлката под стария орех, слушах песните на птичките, гонех пеперудите и котките по двора, късах  цветя от градинката под асмата и си плетях от тях венчета, хвърлях камъчета  в кладенеца, катерех се по дувара и гледах от високото цялото село.  Най-обичах легнала под старата дюля върху тревата да мечтая, а най-голямата ми мечта беше да имам крила за да летя в небето и да отлетя на луната. Веднъж улисана от игри и мечти, така и не разбрах как се запознах със стария орех, но много добре си спомням приказката която ми разказа.
Преди много години още преди да го има селцето и нашата къща, тук е била китна долина. Всяка сутрин слънцето обагряло простора и ú давало живот, лъчите му рисували пъстри цветя и картини върху плюшения зелен килим окрайчен от гъста дъбова гора. Тя завинаги сгушена в своя любим и благороден хълм от който извира Старата реката и преминава по цялата и снага и отвъд нея, като по пътя си споделя своята свежест щедро с всички. Там в далечината между бухлатите облаци, дълбокия лес и лъкатушещтата река била закътана и кошарата в която се родила БееЛаа.
Орехчо тогава бил още младеж, но въпреки това можел да се похвали с богатата си корона,  която приютявала в хладна прегръдка през горещите дни и пазела от дъждовните капки през студените дни, всеки потърсил нейният благодат. При него спирали както работниците от полето, така и стадата с пастирите им. А за да му се отблагодарят за това, че го има му разказвали  по някоя история  от живота си или света. Така растял в изобилие от радост и тъга, сред много приятели и в самота. 
Така една вечер, се запознал с агънцето БееЛаа. Родило се преди месец и както всички малки било много палаво, любопитно, искало да знае и опита всичко. Постоянно безпокояло старите овце с въпросите си:
 - Защо тревата е зелена? Защо небето е синьо?  Защо слънцето е толкова високо?  Как летят птиците? Кой си ти? Кой съм аз? Защо сме различни? Защо нямам крила?
Възрастните най-често го отпращали някъде другаде да играе,  или ако не спирало да пита му давали някакъв безсмислен отговор:
– Защото така!
Това още повече го обърквало, ставало дори по-упорито в търсенето. Когато не можели да го отпратят, защото не спирало докато не разбере, го наказвали и му забранявали да говори. В тези мълчаливи мигове на наказание разбрало, че възрастните не са възрастни,  а по-големи деца, защото се държат детински - сърдят се, карат ти се, принуждават те да се държиш така както искат те, а когато ги ядосаш и не се съгласиш с тях, те бият за да те научат и възпитат...
Една вечер се събуди жадно, промуши се тихичко покрай спящите, заобиколи задния двор и през дупката на дървената ограда излезна в полето и тръгна към реката. Пътя му мина покрой Ореха така се запознаха и станаха приятели. Разказа му за себе си, за стадото си, от къде идва и къде отива.  
 Живее в кошарата от долината в стадото на белите овце. Техният пастир, ги извежда и прибира сутрин и вечер, води на паша и се грижи за тях. Пак той ги напътства как де се държат един към друг, измислил всички правила и обичаи, които трябва да се научат, спазват от всички и предават на младите. Знае  кое е грешно и кое не. Пак той построил техния дом и създал тях.
Младите агънца трябва да слушат своите майки и бащи, баби и дядовци, те пък техните по-стари. А всички пастира. Веднъж в месеца се къпят в реката и се подстригват късо. Всеки ден трябва да се четкат за да са мекички и пухкави. Да стават рано да дават млякото си и отиват на паша, агънцата остават в отделенията за игри, там играят безгрижно докато пораснат за да ги заместят в кошарата. Когато се приберат вечерта пак дават млякото си и се връщат при децата си. Така тече живота. Възрастните се правят на много заети и сериозни, много важни и умни, но всъщност сутрин и вечер тях доят, а те живеят само да пасат, повтарят думите и следват техния пастир.
След като си побъбрили БеЛаа продължила. Когато пристигнала до реката се навела да пие и в отражението на водата  видяла луната. Тя била най-хубавото нещо което е съзирала. Обърнала се нагоре а тя точно над хълма,  хълма ей там в близката далечина. Сърцето и се разтуптяло от вълнение тя знаела, че трябва да отиде при нея. Без страх тръгнала в тъмното.  Но колкото повече се приближавала толкова повече се отдалечавала. Вървяла, вървяла и когато се качила на хълма, луната и се усмихвала  високо от небето, тя нямала крила за да отлети. 
В тази мрак как да намери пътя обратно, дори не си спомня от къде е дошла. Помислила, решила да изчака сутринта когато Слънчо излиза на разходка в небесните градини, изкачва се по стълбите и минавайки покрай хълма ще го попита, нали свети високо, вижда и знае всичко,  ще и покаже пътя за вкъщи. Зачакала, чакала но била много уморена и заспала. Сутринта когато се събудила, Слънцето било високо в небето а тя пропуснала срещата. Изправила се и огледала в ниското забелязала да се белеела някаква постройка и се отправила към нея. По пътя срещнала стадо овце а пастира когато видял, колко хубаво и бяло е малкото агънце, а и нямал такова в своето стадо го взел. Така БееЛаа заживяла в нов дом, който бил много различен от този в който се родила.
В стадо имало други навици и организация, тя останала много изненадана, объркана и огорчена, защото не била свикнала. Разбрала, че освен техния пастир, за който се говореше, че знае всичко и е единствен,  има друг и тук всички слушат и следват него. Овцете имали черно и дълго руно, трябвало всяка седмица да се къпят, освен това не хрупали прясна трева, а само суха сложена в някакви странни съдове и пак в подобни пиели вода. Всички посещавали някаква чудатост на която и казвали „Училището“.  За да ги учат как се живее в стадото. Възрастните ходели на работа – да правят мляко. Върлувала някаква странна мода, всеки да се прави на някой друг и да се преструва.
Бяха и казвали в стадото, че белите овце са нормални а черните и всички други не, а сега когато е при черните се оказва обратното. Черните са нормални а белите и всички други не.
Много се разстройвала от подигравките, присмеха и обидите на останалите за това, че е бяла и различна не се вписва в техния начин на живот,  но с времето свикнала и се променила. Дори си боядисала руното и станала толкова възпитана колкото останалите, започнала и да се държи точно като тях.  
Докато един ден гонейки пеперуда не се озовала на същия хълм където преди време чакала слънцето и в далечината от другата страна на хълма видяла своя своя дом. Зарадвана, че ще се прибере при хукнала през глава.  
Но когато потропала на дървената порта никой не я познал.
Мълвата, че БееЛаа се е прибрала се разпространила бързо и на вечеря стадото се събрало за да я посрещне и разбере какво се е случило с нея и защо изчезнала така без да предупреди никой. 
Тя разказала, как се изгубила и я намерил друг пастир, че има и още като тях, овце с различен цвят на руното и обичаи, и че не са различават просто начина на живот и възпитанието им е противоположно на тяхното. Това не се харесало на старите и никак не останали доволни да бъдат равни с останалите! Не може да е вярно! Бялото е бяло! Черното  черно и нямат нищо общо!  Главната и най-старата овца поклатила с недоволство глава и казала:
-        Ние  белите сме нормалните! Другите черни и всички останали са ненормални! Няма нищо общо между тях и нас, бяло и черно!БеЛаа трябва да и си върне предишния вид, да спре да говори фантастични приказки, защото не може така, ако не го направи ще бъде изгонена или затворена в специалното помещение за болни.
Какво да прави, как можела да оцелее навън сама, пак станала бяла, подстригала се и заживяла като една от тях в мълчание.
През един горещ летен ден се разхождала в полето спряла да си почине под сянката на стария си приятел Ореха и му разказала как онази нощ когато се запознали се изгубила в тъмното и за преживява нията си при черните и белите овце. Той горкият много се смял на овчата глупост, без малко корените му да излезнат от земята да падне. БееЛаа в неговия смях видяла как гонейки мечта, възрастните вместо да я научат я напъхали в калъп. Втълпили и, че дори е бяла и черна и какво ли още не,  тя следвала другите, което и причинило раздвоение и объркване. Не знаела коя е тя...
Когато погледнала от смешната страна, видяла истината от която и пораснали истински крила, отворила ги широко размахала силно и отлетяла.
Ще ви издам една тайна: - Според вас, как се е родило съзвездието овен?  Тя е сред звездите му.




***

О! Аз също имам крила 
защото знам това - 

Има стадо, има пастир!
Няма стадо няма пастир?!


Как мога да знам, нещо след като съм продукт на обществото и всичко което знам ми е наложено от вън, и казано от някой друг, а на него от някой друг и така е повтаряно, повтаряно от както съществува. А аз като пораснало агне БЛЕЯ, също повтарям... От къде да бъда сигурна, че тези мисли в главата ми са мои?
А вие?


28 октомври 2013 г.

Водните градини

Пълзя по тялото на пътя
навит подобно на змия.
Тъкмо на опашката да стъпя
се разтвори земята като уста.

Изскочи език и засъска
на два различни гласа, с четка жълта.
Тъмното със светло напръска
и нарисува картина пъстра от калта.

Една върху друга в простора
наредени четири кръгли тераси.
От долу на горе, през метални сита
на фонтан се излива живота.

Пламъкът му танцува в раковина.
и пръска пенлива медовина.
Тук във водната градина -
аз съм Роза а сестра ми е Маслина.

Между

Заклещена между 
стрелките на времето
се боря със живота...
А той тушира ме с въпроса:

- Аз ли съм по от най?Хммм..
 Мечтай!


И понеже котка
по гръб не пада 
хитричко измяуках:

- Ей,  Ти!
Виждал ли си сянката
 

дето след тебе върви?

Обърна се той тогаз 
а аз ловко се превъртях 
така го изиграх!
Избухнах в смях:

- Глупако, не ме е страх 
да те прескоча. И сянката ти
 
хладна ще прегърна дори.
Жадно чакам целувка да ми дари!

Тогава ме зашлеви
и без дъх остави.
 
Между тях останах
и ясно разбрах.

Няма смисъл от всички
гоненки и натрупани мечти
Там всички сме равни....
Ти се замисли, истинки ли си?

Дълбоко вдишвам. Жива съм.
Още колко ли живота имам
да издишвам?



Слепота

Когато дълго бродиш в мрака,       
и очите ти привикнат със слепотата.
Когато раните не спират да кървят  
и гнойта отровна бавно по теб пълзи.
    
Когато сънят не може те приспи       
и смъртта покой да ти дари.     
Когато обходиш всички посоки    
и потропаш на всички врати.         

Когато всеки миг е вече отлетял
и безвъзвратно си го пропилял.       
Когато разбереш, че досега си спал  
и истински живот не си живял.      
  

Когато водата ледена те удави
и огъня кожата ти изгори.
Когато паднеш и се изправиш
на живота от двете страни.

Когато имаш отговори не търсиш въпроси.
Когато гледаш навътре а не вън,
Тогава само знай, се ражда твоята звезда,
по-ярка от хиляди сияйни слънца. 



27 октомври 2013 г.

Целуната от мак

Уловена от ласото на мрака
потъвам в забрава и мъгла.
Страшна сила тегли ме надолу,
дълбоко към изначалната река.

Завива ми се свят и падам.
Падам в кладенец, без дъно.

От двата края виждам -
как луната бременее в своята красота.
И слънцето залязва само
за да огрее от другата страна.


Целувката на мак, съблече
кожената ми роба, на брега.
Опиянена от полъха на екстаза
с лекота прекрачих прага.

Когато се завърнах ,
в утробата, преди да се родя от
моята майка и баща.
Неродена, вкусих от вечността...


19 октомври 2013 г.

Пред портата

Пребродих света. Стигнах до края... 
Слизам под морето в долната земя -
да откъсна плодове от есента. 
Тук царува камъка.

А те отрупани назрели. Тежат.
Гроздове кървави висят. 
Излива се от кошницата на талази 
аромат. Тамяна сладко мами 
и аз подадох му ръка.

Поръсена от щипка вечност 
разтворих цветовете си на роза.
Развърза плитката си времето,
и глас на славей заваля. 
Пред мен царя оживя. 
 

Еднорог глава положи в скута.
Една сълза се сля със алената роза.
Размаха силно крила и отлетя.
Над морето, в небесата.

Пред портата на горната земя...




20 август 2013 г.

За доброто, най-голямата злина





Из хрониките на всемира е записано:

         “... Всичко е едно и също навсякъде. 
         Вътре и вън, горе или долу са непроменено състояние на единност. Тя е във вечно равновесие - ако някъде е в едната крайност, на друго място ще бъде в другата крайност. Прелива едно в друго, слива се в общо начало и след това всичко се започва обратно като негов край. Самоуравновесява се и така поражда движението...“



        Казано на езика на противоположностите може да го разберем така:
         - Колкото и добро да има, толкова ще има и зло. 
         Когато някой направи добро, в същото време някъде другаде някой прави зло. Можем да видим доброто на фона от зло, също като гледащо отражението на себе си лице в житейското огледало, изкривено единствено от прашния образ на времето.
      Докато опознаваме отраженията си ние се люлеем на люлката от двете крайности, издигащи и спускащи се нагоре и надолу. И всеки един, без изключение, се движи в някоя от тези посоки. Затова едва след като ги опознаем, можем да преодолеем разликите и да приемем, че лицето на живота е само едно, колкото и пъти да се повтаря във времето – тогава, разбрали истината, камъка на пътя няма да бъде пречка, а просто стъпало. Поредното от безкрайната стълба, по която вървим. 
         А който се опита насила да промени това и накланя по свое желание чуждата люлка, с оправданието, че му помага да се движи в правилна посока, прави непоправима грешка – и за себе си, и за този, на който уж иска да направи добро.
         Както бебето има нужда да падне няколко пъти, за да се научи как да се изправя и да ходи самичко, но майката иска винаги да го държи - за неговата безопасност и по-добро. Затова ако цял живот някой ти прави доброто и те държи и води за ръката, и те лишава от опита на падането и ставането, от възможността на самостоятелно прохождане и ходене, така той не дава възможност на очите ти да прогледнат истински, приучавайки ги винаги да са затворени и да бъдеш воден от този доброжелателен свой помощник.
         Правят го най-често с мотив, който повече звучи като оправдание: 
         - Това беше за твое добро?!!


                                                                    ********

          Някъде от единия край в корема на майката Земя


         Ана израстна в малък град от селски тип. Градчето беше чисто, доста подредено, като цяло спокойно и сякаш нищо не можеше да наруши ритъма му. Местните хора бяха свикнали с аромата му, бяха възприели навиците и поддържаха порядките му, които дори и новодошлите бързо възприемаха и спазваха, защото градът не обичаше промените и следеше строго да не допуска такива да се случват.
         Ана познаваше всяка една частичка от него, скиташе от дете из уличките му и обичаше да среща красотата му през всички сезони, които се сменяха година след година с шарена мекота, дъждовна мокрота или разпалена лятна горещина. Но със смяната на сезоните, се смениха и разбиранията на Ана и тя опозна другото лице на своя град, за който като малка мислеше, че е приказно място.
        Оказа се, че в градчето всичко бе еднотипно и понеже не позволяваше промените, нямаше какво ново да се случи по улиците му. Тук всички се познаваха и знаеха всичко за всеки до най-малка подробност. Ана с ужас разбра, че срещайки се с хората, те уж я поздравяват с усмивка и любезничат, пожелавайки „приятен ден”, а целта им е съвсем, съвсем друга - да разберат нещичко за теб и след това да сплетничат зад гърба ти. Често заплитаха някоя пикантна историйка за съседа си, правейки го просто за разнообразие на сивотата в живота си, като дори понякога си и измисляха съвсем невъзможни сюжети, на които обаче другите с охота вярваха и коментираха. 
         Беше страшно да ги вижда – да вижда истинските им лица с фалшивите им усмивки и коварните погледи зад гърба на другия. Ана успя да проникне през маските им и да види какви са от вътре -  вулкани, които всеки момент ще изригнат, но всички се контролираха, без да дават възможност на себе си да се разкриват, защото хорското мнение беше много важно - то се оказа, че е най-големият контрол на градчето. 
         Какво ще кажат другите за теб! – това беше присъдата над всеки един.
         Всеки го е страх от нея, а така всеки го беше страх не само от съседа си, но и от себе си. Защото ако бъде заклеймен като еди какъв си, това нямаше да бъде добро за него и хората щяха да го избягват и сочат с пръст като различен.
         Семейството на Ана беше много уважавано, едно от най-старите и влиятелни в града. Баща ѝ бе кмет Н-ти път поред, а майка ѝ минаваше за  първата дама сред градското общество и пример за перфектна домакиня, която се грижеше за своето семейство. От своя страна Ана имаше всичко, за което можеше мечтае и да си помисли човек от нейният град. Само трябваше да посочи нещо с пръст и в мигом беше нейно. От малка майка ѝ се грижеше за нея, искайки само най-доброто за своята дъщеря. И защото всичко беше за нейно добро, се оказа, че ѝ е спестено всичко лошо. 
         Тя беше като кукла, държана от ръцете на родителите си, винаги трябваше да внимава какво казва, как се държи, че нали онзи страж - хорското мнение, непрекъснато дебнеше за всяка нейна стъпка.
         Доброто я караше да бъде фалшива, да бяга от истинската си същност и от себе си, да бъде тази която не е. Наложи се да сложи и тя една от фалшивите маски, под които градчето криеше жителите си.
         Така тя порасна, получавайки добро образование и възпитание според разбиранията на своите учители, без дори да се замисля, че следва съдбата на майка си. Скоро щеше да се превърне в поредния човек, станал обикновен робот, служещ на обществото. Дори и някога да бе разбрала, че другите затварят очите ѝ насила, то днес Ана вече го беше забравила и лъжеше не по-зле от останалите.
         Нали все пак това беше за нейно добро? Какво повече да иска от живота? 
         А животите ѝ имаха една посока - да трупа, да трупа и да върви към доброто, докато не дойде повратната точка и прелее...


                                                                       ********

Някъде от другия край на корема в майката Земя.


             Грег живееше в предградията на многолюден град. 
         Градът бе зарит от боклуци, на които бездомниците, кучета, плъхове и котки щедро се радваха. Тялото на града бе облечено в студен и мрачен костюм от бетон, който за подтискане и разсейване на монолитността си, се беше накичил с неонови светлини и фалшиви усмивки от рекламните пана. 
          Сърдечният му ритъм обаче препускаше като див кон. В този галоп, никой не обръщаше внимание на никого, всеки бързаше за някъде, а ако не бързаше, то бягаше от някого или от нещо сторено в мрака. 
         В града можеш да се почувстваш, че си в море от студени хора с празни очи. Безразличието им се разбиваше в теб като вълни – докосват те, но и бързат да те заобиколят, защото не искат да знаят нищо за теб. Паднеш ли, няма кой да ти подаде ръка, за да ти помогне да се изправиш.
         Семейството на Грег, както повечето семейства в днешно време, беше разделено още преди да се е събрало като такова. Родителите му са се запознали в бара, в който някога е работела майка му като млада студентка, току що приета да учи, която припечелвала колкото за да се издържа. Баща му пък тъкмо бил завършил университета, същия в който се била записала и майката, и една нощ дошъл да отпразнува краят на своето обучение в нейното заведение. След пиянската вечер онова, което останало да ги свърза за цял живот, щеше да бъде именно той. Една тънка нишка опънала се между двама непознати, които съвсем скоро забравили не само един за друг, но и за създаденият от тях живот.
         Когато майка му разбрала, че носи плода, който след няколко месеца нарекла Грег, вече било прекалено късно и опасно за премахването му. Изправила се пред избора да се откаже от бъдещите си планове и мечти за живота или просто да го остави в някой дом за отглеждане. 
         За негово добро го изоставила и след това изчезнала завинаги, също като незнайният му баща.
         Откакто се помнеше малкият Грег все биваше местен по разни домове, които се крепяха на ръба на мизерията и разрухата, разяждаща телата и съзнанията на чувстващите се повече като каторжници млади обитатели. По-късно започнаха да го дават на някакви приемни семейства, които се отнасяха с него по-зле и от куче, но ползваха материалните облаги, отпускани заради това, че отглеждат подрастващия в глад и лишения Грег. Възпитателите му често му навикваха и замахваха да го ударят и той се научи да ръмжи и да се зъби срещу всички онези, които вдигаха ръка срещу него.
       Навърши пълнолетие като така нареченото от обществото „проблемно дете”. Възпитателите му винаги натякваха, че виновен за всичко лошо в живота си е самият той и никой друг. Всички нещастия и злини, които съпътстваха дните му, бяха по негова вина, нищо че лишенията, глада и побоищата идваха от същите тези негови настойници, които в пиянските си  обяснения му казваха, че побоят е за негово добро. За да се научи какво трябва и какво не в живота.
         Единственото което научи от своето детство беше, че добро няма никъде по света. Че живота рядко дава милостиня за щастие на такива като него. А разбра отрано, че хората са лоши и зли създания, които криеха истинските си лица с маски, само и само за да заблудят другия, преди да отнемат от него всичко имащо някаква цена според представите им за богатство. Управляващите тази човешка глутница бяха най-зли и гладни - в техни ръце си просто малка кукла, която служи за забавление, а след като ти се наситят и вече не си им нужен, преминаваш в следващите мръсни ръце за новата им жестока игра със съдбата и живота на безименен човек. 
         Грег като малък често плачеше нощем, за да излее направената му поредна добрина от неговите възпитатели. Но растейки сълзите пресъхваха, вкоравяваше се и сърцето му, затова когато го освободиха да живее както иска, но в ръцете на глутницата, в него не беше останала и капка милост и състрадание към ближния. Превърна се във вълка-единак, който предпочиташе да хапе, вместо да говори.
         Животът му премина в местене по мизерни квартири и трупане на злоба, гняв и завист. Потопи се в света на наркотиците, алкохола, заживя в дъното на града, обви се с мрака му и стигна до мрачния затвор в края на града, защото отне чужд живот и се обрече на самоунищожение, след като отне и още няколко.
         Следваше една посока, която изяде душата му отвътре и не го остави докато не стигна до краят ѝ. Трябваше да падне от другата страна на своето отражение и щеше да повтаря грешките си и да трупа грехове още много животи. 
         Това беше неизбежно. 
         Но нали беше за негово добро?


                                                                             ********

         Между животите се срещнаха и разминаха


         Някъде между сънищата и реалността от повторението на животите, те се срещнаха и след няколко мига разминаха. 
         Доброто срещна злото. Ана срещна Грег.
         Злото срещна доброто. Грег срещна Ана.
         Не разбраха, че са в двата края на едно общо, което е обърнато на обратно един срещу друг, макар всеки един да си помисли колко познат им изглежда другия – като собственото ти отражение, случайно зърнато в някое огледало по пътя.

         Спомена от срещата остана жив и тихичко си зрееше в съзнанията им.

                                                                             ********

         След още няколко живота


         Срещнаха се на спирката земя. 
         Видя огледалните очи и си спомни...  
         Какво е добро и зло? Да получиш нещо, което не очакваш и не си готов да го приемеш.  


         Сблъсък с реалността – това не е ли край на илюзията?
         Той разбра, че когато плачем трябва да сме щастливи, защото виждаме истината, за която не сме готови. И когато губим нещо, всъщност сме щастливи! Какво противоречие?! Винаги му бяха казвали обратното, никога не беше виждал от свой личен опит.
         Нямаше как да разбере ако не се беше движила по едната и другата страна. Сега знаеше, че са едно и също нещо, лице и гръб на монетата на живота. Изсечена и свързала краищата си в безкраен кръг, съдържащ и началото, и краят.
         Бръкна в джоба си и извади една. Разгледа я и подхвърли нагоре, тя се завъртя падна на земята и се търкулна нанякъде. Докато отекваше звънтенето си спомни всички животи. Спомни си всичките му страни. Всичките нови краища и завършвани начала.
         За първи път сълзите, които потекоха от очите, бяха нито тъжни нито щастливи, а просто Истински.


                                                                            ********

         Някой прошепна на себе си:
         - Всяко добро съдържа зло,
         когато правиш добро правиш зло
         когато правиш зло правиш и добро...



                                                                             ********




  Из хрониките на всемира още пише :


          „...Всичко е едно. Човешкият мозък е като диамант, пропуска  светлината и я разделя на съставните и части, а тя, без да осъзнава това, просто се пречупва през стените и се разделя на:
          любов - омраза, щастие-нещастие, аз-ти, живот-смърт...”




17 август 2013 г.

Абанос и камък

„Обичам те, не за това какъв си, а за това какъв съм аз, когато съм до теб...“


Някога бях дърво. Вечнозелено.
Живота във вените ми се ля.
Смеех се със слънцето и плачех с дъжда -
птиците свиваха в клоните ми гнезда.

Прегръщаше ме вятъра,
пеех с луната и звездите за любовта.
Но, ти, дойде сърцето ми строши
и от него да направиш китара реши...
Каква е мелодията на любовта?

Миг преди да падне от окото сълза,
ще прошепна сбогом и в сърцето ще те погреба.
Когато се уморя да бягам, ще спра.
Камък, устоява слънчеви лъчи и студени сенки.

Нежива. Прах, пясък и пепел носи вятъра.
За какво и е на душата сърце?
Бродя в пустиня, не знам дали някога ще спра
но знам, камък няма да стана.

Там където бие сърцето боли.
С всеки удар живея и умирам -
изливам радост, тъга и сълзи. Кървя.
Когато спра, от камъка трън ще цъфти...


Пак ще се родя.
Вместо котва, компас в гърдите си ще нося.
Към севера -
пак ще вървя.

Понякога е трудно да вървя,
една крачка напред две назад,
губя се, падам, ставам, но изтупвам ръце.
Аз знам, че си там. Идвам.



25 юли 2013 г.

Порочни въпроси

В борба срещу порока
желанието ми  в мигом се изпари
щом отговорих на въпросите си.  

Първи:
 - Как може една нищо и никаква
цигара и алкохола да ме победи?

Втори:
 - Колко тежи
раницата на лакомията ми /шкембето/?

Трети:
 - Къде трупам липсата на
любовта?


О. Празен въпрос:

Като коледна елха е човека.
Колкото повече е накичен, шарен и свети от вън
толкова е празен от вътре...

Пълни се с пороци да забрави...  А след това ?



*** Отговора свети във въпрос 3 и всичко около О се върти!

** Ако още не си схванал механизма -
последен опит направи чети - 3,2,1,0  втория ред /в червено/  от въпроса и ги свържи със зелените букви.

23 юли 2013 г.

Ластика за ума

Аз съм Кукла. 
А кукловода  е
какво ще кажат хората.
В мига в който го осъзнах
ластика скъсах.
Паднах...от смях.




Разликата между
- мен,
- птица в клетка,
- моята рожба
- и брачната халка
е в големината...

За приликите на ластиката
скачай  ти?

17 юли 2013 г.

Любоф?

Любоф?
Ха, гръмко ще се изсмея! 
И ще изкрещя така:

- ЛюбоФта човешка
дето всичко в розово цъфти?
А принца от мечтите
мили думи ти шепти?
В мигом свършва 
и в омраза се превръща
щом реалността 
шамар як ти отвърти!

Истината е, че  Тя!
- Любов е рожба,
река между два бряга. 
Огле8ало и роза с бодли.
От нея сърцето ти кърви
и умираш за да те роди.

Любов?
Вече не ми е смешно.
Не ми се крещи, жал ми е за вас, 
виждате я грешно...
Тя мен с нов живот дари.
 

16 юли 2013 г.

Сън в съня

Заровена на плажа,
както си лежа
ми се присъни странен сън.

- Пясъка бе мой брат
а мидата наша майка...

Добре, че плесна ме една вълна
и сепна от съня!
Тогава пясъка по себе си видях
и как цвята му слива се с моята кожа
преди да се опомня изпищях. 

7 юли 2013 г.

Танка


1.
Това което
не израства умира.
Движението
в живота увлича,
смъртта дали е покой?

2.
Тик-так тик-така
времето си работи.
Стрелки се гонят
кръгът е техния бряг.
Цъкащото умира.


3.
Начало и край
е игра на вечността
край и начало
движение безплътно
светлината е пътя.

4.
Топла преса
косъмът  ми изправи.
Поглед колосан.
Идея ме осени
грейнаха очите ми.

5.
Човек е орган
на майката земя,
самозабравен.
Диализа е нужна
свежа кръв за земята.


6.
Отлитат ята.
Бреза с пъстра корона
в борова гора,
танцува с вятъра
на килим от иглички.



25 април 2013 г.

Анг и Гун


Веднъж припряния ученик  Анг попитал учителя Гун:

- Учителю, от месец сричам А,Бе,Ве... до кога?
- Повтаряй, повтаряй, повтаряй – отговорил учителя.
- Но повторението учи, ама на какво? – попитал пак.
- Друго е важното – отговорил Гун.

** ** ** ** **

        Стареца  Анг преследвал свободата, обиколил навсякъде, минал през какви ли не трудности, така и не я намерил. Завръщайки се изпокъсан по пътя, срещнал учителя Гун и го попитал:

- Учителю, посветих цял живот да търся свободата, какво е тя?
- Прашен път  – отговорил учителят.
- А пътят? – попитал Анг.
- Истина  – отговорил Гун.
- А истината?- попитал Анг.
- Хммм... истината ли? Живота е промяна, растеж и несигурност...
- Тогава трябва да вървя по пътя  – казал Анг.
-  На къде? – попитал Гун.


** ** ** ** **

По време на сутрешната си медитация ученикът Анг внезапно осъзнал, че пътя по който върви няма цел. Много разтревожен, веднага изтичал при учителя Гун и попитал:
- Учителю, видях ,че всички пътища имат една посока, а изборът много. Но, не това ме притеснява а това, че няма цел в пътя – казал Анг
- Как да намеря цел?
       Учителят Гун, поел дълбоко въздух и казал:
          -  Не целта е цел а пътят... Стъпка по стъпка към себе си върви. Скитайки, търсейки, намираме, а после? Остава да следваме и учим. Ученика си сменя мястото с учителя, и пак учи.... а после? Живее в наслада.

** ** ** ** **

По време на вечерната си медитация ученикът Анг медитирал върху думите на учителя Гун от сутрешният им разговор, тогава пък друг въпрос изникнал в ума му, след като приключил отишъл при учителя и попитал:
-Какъв е смисълът на живота? – учителю.
- Тишина. Тишина. Тишина - отговорил Гун.
- Значи да не говоря? - отговорил Анг.
- С или без мисъл разликата е в предлога  -  отговорил Гун
- Тогава смисъла на живота е в това, че го няма?!
- Тогава какво и защо все търсиш? За къде бързаш и от кого бягаш?– попитал Гун

** ** ** ** **

Веднъж разхождайки се, учителят Гун чул няколко монаха да остроумничат:

- Това знаме се движи – казал първият.
- Не, това знаме не се движи, а вятърът го движи – казал вторият.
- О, не! На вас просто умът ви се движи – казал третият.
Гун се приближил тихо, плеснал с ръце и силно викнал:

- Събудете се! Това което е, не е това което е, защото очите ви не виждат, устните ви се движат а мозъка сънува!!!


                                                                                                                                                                   
***
 Появата на Гун дойде след прочитането на един коан в който наистина монасите спорят за движението на знамето, Гун само ги допълни.
 





23 април 2013 г.

Рубаи 17,18,19

Животът се топи, като висулка.
А човекът се люлее в неговата люлка
на добрата и лошата си половина,
спи не вижда как изтича през капчука.

** ** ** ** **
Изгрев и залез -
реалност и сън в кафез. 
Хей, сънуващия
с крилата на истината излез.

** ** ** ** **

Шия гоблена Живот
всеки кръст е крачка на пореден ред и ход,
който е част от схема.
Картината видях едва, след последния бод.


6 април 2013 г.

Знам


Бебето какво е? 
– Това си ти!
От корем излизаш
и в друг влизаш.

Стрела светлина.
Откъснах се. 
Падам и зрея
в цветове на дъга.

В окото сълза.
Във вените лъч.
Знам отговора 
на всеки въпрос...