Спомням си веднъж когато бях малка, гостувах на
баба и дядо през ваканцията на село. Много обичах да ходя там, защото не ми се
караха и повтаряха непрекъснато: „Не прави това!“ „Не така!“ „Не ходи там, ела
тук!“, „Не викай!“,“Стой мирно!“ „Не се върти ще паднеш, ще се изцапаш!“ От къде да знаят големите, сигурно
са забравили, че когато децата играят се цапат, радват се и викат...
Там се разхождах, играех където си искам на
свобода, без да ми се казва как се прави това или онова, кое е правилно и кое
не. Опознавах света и себе си чрез личен опит и контакт с него. Какво като паднеш и се изцапаш, нали ще
станеш? Как иначе ще знаеш, че имаш крака, а не патерици които те подпират? А
понякога може да не разбереш това цял живот...
Люлеех се на люлката под стария орех, слушах
песните на птичките, гонех пеперудите и котките по двора, късах цветя от градинката под асмата и си плетях от
тях венчета, хвърлях камъчета в
кладенеца, катерех се по дувара и гледах от високото цялото село. Най-обичах легнала под старата дюля върху
тревата да мечтая, а най-голямата ми мечта беше да имам крила за да летя в
небето и да отлетя на луната. Веднъж улисана от игри и мечти, така и не разбрах
как се запознах със стария орех, но много добре си спомням приказката която ми
разказа.
Преди много години още преди да го има селцето и
нашата къща, тук е била китна долина. Всяка сутрин слънцето обагряло простора и
ú давало живот, лъчите му рисували пъстри цветя и картини върху плюшения зелен килим
окрайчен от гъста дъбова гора. Тя завинаги сгушена в своя любим и благороден хълм
от който извира Старата реката и преминава по цялата и снага и отвъд нея, като по
пътя си споделя своята свежест щедро с всички. Там в далечината между бухлатите
облаци, дълбокия лес и лъкатушещтата река била закътана и кошарата в която се родила
БееЛаа.
Орехчо тогава бил още младеж, но въпреки това можел
да се похвали с богатата си корона,
която приютявала в хладна прегръдка през горещите дни и пазела от
дъждовните капки през студените дни, всеки потърсил нейният благодат. При него
спирали както работниците от полето, така и стадата с пастирите им. А за да му
се отблагодарят за това, че го има му разказвали
по някоя история от живота си или
света. Така растял в изобилие от радост и тъга, сред много приятели и в самота.
Така една вечер, се запознал с агънцето БееЛаа. Родило
се преди месец и както всички малки било много палаво, любопитно, искало да знае
и опита всичко. Постоянно безпокояло старите овце с въпросите си:
- Защо
тревата е зелена? Защо небето е синьо?
Защо слънцето е толкова високо?
Как летят птиците? Кой си ти? Кой съм аз? Защо сме различни? Защо нямам
крила?
Възрастните най-често го отпращали някъде другаде
да играе, или ако не спирало да пита му
давали някакъв безсмислен отговор:
– Защото така!
Това още повече го обърквало, ставало дори
по-упорито в търсенето. Когато не можели да го отпратят, защото не спирало
докато не разбере, го наказвали и му забранявали да говори. В тези мълчаливи
мигове на наказание разбрало, че възрастните не са възрастни, а по-големи деца, защото се държат детински - сърдят
се, карат ти се, принуждават те да се държиш така както искат те, а когато ги
ядосаш и не се съгласиш с тях, те бият за да те научат и възпитат...
Една вечер се събуди жадно, промуши се тихичко покрай
спящите, заобиколи задния двор и през дупката на дървената ограда излезна в полето
и тръгна към реката. Пътя му мина покрой Ореха така се запознаха и станаха
приятели. Разказа му за себе си, за стадото си, от къде идва и къде отива.
Живее в
кошарата от долината в стадото на белите овце. Техният пастир, ги извежда и
прибира сутрин и вечер, води на паша и се грижи за тях. Пак той ги напътства как
де се държат един към друг, измислил всички правила и обичаи, които трябва да
се научат, спазват от всички и предават на младите. Знае кое е грешно и кое не. Пак той построил техния
дом и създал тях.
Младите агънца трябва да слушат своите майки и
бащи, баби и дядовци, те пък техните по-стари. А всички пастира. Веднъж в
месеца се къпят в реката и се подстригват късо. Всеки ден трябва да се четкат
за да са мекички и пухкави. Да стават рано да дават млякото си и отиват на паша,
агънцата остават в отделенията за игри, там играят безгрижно докато пораснат за
да ги заместят в кошарата. Когато се приберат вечерта пак дават млякото си и се
връщат при децата си. Така тече живота. Възрастните се правят на много заети и
сериозни, много важни и умни, но всъщност сутрин и вечер тях доят, а те живеят
само да пасат, повтарят думите и следват техния пастир.
След като си побъбрили БеЛаа продължила. Когато пристигнала
до реката се навела да пие и в отражението на водата видяла луната. Тя била най-хубавото нещо което
е съзирала. Обърнала се нагоре а тя точно над хълма, хълма ей там в близката далечина. Сърцето и се
разтуптяло от вълнение тя знаела, че трябва да отиде при нея. Без страх
тръгнала в тъмното. Но колкото повече се
приближавала толкова повече се отдалечавала. Вървяла, вървяла и когато се
качила на хълма, луната и се усмихвала високо от небето, тя нямала крила за да отлети.
В тази мрак как да намери пътя обратно, дори не си
спомня от къде е дошла. Помислила, решила да
изчака сутринта когато Слънчо излиза на разходка в небесните градини, изкачва
се по стълбите и минавайки покрай хълма ще го попита, нали свети високо, вижда и
знае всичко, ще и покаже пътя за вкъщи.
Зачакала, чакала но била много уморена и заспала. Сутринта когато се събудила,
Слънцето било високо в небето а тя пропуснала срещата. Изправила се и огледала
в ниското забелязала да се белеела някаква постройка и се отправила към нея. По
пътя срещнала стадо овце а пастира когато видял, колко хубаво и бяло е малкото агънце, а
и нямал такова в своето стадо го взел. Така БееЛаа заживяла в нов дом, който
бил много различен от този в който се родила.
В стадо имало други навици и организация, тя
останала много изненадана, объркана и огорчена, защото не била свикнала. Разбрала,
че освен техния пастир, за който се говореше, че знае всичко и е
единствен, има друг и тук всички слушат
и следват него. Овцете имали черно и дълго руно, трябвало всяка седмица да се
къпят, освен това не хрупали прясна трева, а само суха сложена в някакви
странни съдове и пак в подобни пиели вода. Всички посещавали някаква чудатост
на която и казвали „Училището“. За да ги
учат как се живее в стадото. Възрастните ходели на работа – да правят мляко. Върлувала
някаква странна мода, всеки да се прави на някой друг и да се преструва.
Бяха и казвали в стадото, че белите овце са
нормални а черните и всички други не, а сега когато е при черните се оказва обратното.
Черните са нормални а белите и всички други не.
Много се разстройвала от подигравките, присмеха и
обидите на останалите за това, че е бяла и различна не се вписва в техния начин
на живот, но с времето свикнала и се
променила. Дори си боядисала руното и станала толкова възпитана колкото
останалите, започнала и да се държи точно като тях.
Докато един ден гонейки пеперуда не се озовала на
същия хълм където преди време чакала слънцето и в далечината от другата страна
на хълма видяла своя своя дом. Зарадвана, че ще се прибере при хукнала през
глава.
Но когато потропала на дървената порта никой не я
познал.
Мълвата, че БееЛаа се е прибрала се разпространила
бързо и на вечеря стадото се събрало за да я посрещне и разбере какво се е
случило с нея и защо изчезнала така без да предупреди никой.
Тя разказала, как се изгубила и я намерил друг
пастир, че има и още като тях, овце с различен цвят на руното и обичаи, и че не
са различават просто начина на живот и възпитанието им е противоположно на
тяхното. Това не се харесало на старите и никак не останали доволни да бъдат
равни с останалите! Не може да е вярно! Бялото е бяло! Черното черно и нямат нищо общо! Главната и най-старата овца поклатила с
недоволство глава и казала:
- Ние белите сме нормалните! Другите черни и всички
останали са ненормални! Няма нищо общо между тях и нас, бяло и черно!БеЛаа трябва да и си върне предишния вид, да
спре да говори фантастични приказки, защото не може така, ако не го направи ще
бъде изгонена или затворена в специалното помещение за болни.
Какво да прави, как можела да оцелее навън сама, пак
станала бяла, подстригала се и заживяла като една от тях в мълчание.
През един горещ летен ден се разхождала в полето
спряла да си почине под сянката на стария си приятел Ореха и му разказала как
онази нощ когато се запознали се изгубила в тъмното и за преживява нията си при
черните и белите овце. Той горкият много се смял на овчата глупост, без малко корените
му да излезнат от земята да падне. БееЛаа в неговия смях видяла как гонейки
мечта, възрастните вместо да я научат я напъхали в калъп. Втълпили и, че дори е
бяла и черна и какво ли още не, тя
следвала другите, което и причинило раздвоение и объркване. Не знаела коя е тя...
Когато
погледнала от смешната страна, видяла истината от която и пораснали истински
крила, отворила ги широко размахала силно и отлетяла.
Ще ви издам една тайна: - Според вас, как се е
родило съзвездието овен? Тя е сред звездите
му.
***
О! Аз също имам крила
защото знам това -
Има стадо, има пастир!
Няма стадо няма пастир?!
Как мога да знам, нещо след като съм продукт на
обществото и всичко което знам ми е наложено от вън, и казано от някой друг, а
на него от някой друг и така е повтаряно, повтаряно от както съществува. А аз като
пораснало агне БЛЕЯ, също повтарям... От къде да бъда сигурна, че тези мисли в
главата ми са мои?
А вие?
