 |
Люлеех се безспир в море от чужди гласове и мнения,
заглушаващи шепота на душата ми,
търсейки брега.
Винаги чаках и се надявах
някой друг да ми хвърли пояса на спасението,
да посочи накъде…
и така забравих себе си,
а болката — най-верният ми приятел
и двигател — ме теглеше напред.
Когато най-сетне стъпих на сушата,
разбрах — за един дъх време —
че спасението е мираж в пустиня,
сянка от сън между два свята.
Заспивайки,
затворих вратата на един живот
и поех към звездите — търсеща спасението,
което никой не може да даде отвън.
По трънливия път — хиляди рождества и умирания,
все се връщах на същия кръстопът —
да помня ли коя съм,
или пак да забравя, за да се уча наново на любов?
Жертва и палач,
умът хвърля зарове пред лицето на времето,
а душата — пешка в играта на живота —
през вековете преминава,
берейки плодовете си, търсейки спасение и изход.
И в миг, между дъх и забрава,
в пауза преди новото раждане, чух—
онзи древен, ясен зов:
„Спасявай се не чрез друг, а чрез спомняне —
молитва, която тихо се носи в душата, като фенер, който сочи пътя.“
Родена, се връщам цяла,
тиха и силна — не за да търся брега,
а за да бъда Земя и да се моля.